Притча за времето

  Имало едно време много време. За всекиго и за всичко. Пилеели човеците времето, пилеели защото знаели, че има много време
  Много, но не безкрайно...
  И дошло друго време, когато времето започнало да намалява. Разбрало времето, че идва и на него края. Но човеците продължавали да го пилеят, защото така били свикнали, а и не разбирали, че друго време е дошло.
  И когато времето все пак свършило, човеците и те изчезнали. Изчезнали някъде с времето....

Притча за коня - 8 декември 2010

  Един кон бавно умирал в двора на една ферма. Мигове преди края като на лента той видял целия свой живот...
  Едно малко жребче, радостно тичащо сред полето под ласкавите и нежни погледи на своята майка, снежнобялата кобила и гордия си баща. Макар и малко конче, той усещаше любовта на своите родители, които не можеха един без друг и на чиято любов конете в цялата ферма завиждаха
  Един ден във фермата дойдоха тъмни хора, огледаха всичките коне и един от тях посочи гордия му баща. Тръпка на уплаха мина през цялото тяло на майка му. Бащата нежно докосна с глава майка му и него и тръгна след хората. Майка му дълго гледа след него...Всеки ден отиваше до края на фермата с надежда, че той ще се върне и така бавно, ден след гаснеше губейки своята вяра. Така и я намериха до оградата с широко отворени очи вперени в големия път през полето
Малкото жребче осиротя. Нямаше ги вече майчината ласка и нежното подритване на бащата.       

  Дните вървяха дълги и тъжни докато един ден във фермата пристигнаха нови коне. Още с влизането си в обора младия вече жребец беше поразен от една златисто бяла кобилка, която се спря на входа, уплашена от новото и непознато място, в което влизаше. Тя усети погледа на жребеца, както и топлината, който той излъчваше. Пристъпи плахо към него. Знаеше, че сама трудно ще и бъде тука. Любовта им пламна още в първите мигове на нейното пристигане. Същата тази любов, която някога младия кон виждаше в своите родители сега завладя и неговото сърце.
  Двата коня бяха неотлъчно заедно и когато след няколко месеца се появи жребчето със звезда никой не се учуди...
  Минаха месеци.... Един ден вратата на портата се отвори и група мъже набързо набутаха вътре един изнемощял стар кон. Младия кон усети веднага, че това е неговия горд баща, който вече беше само един стар и болен кон. Отиде при него и видя в погледа му, че и той го позна, но не толкова радост, колкото тъга и умора видя в очите му. Бащата с поглед търсеше своята бяла кобила, но синът му показа с глава пътя, по който изнасяха умрелите вече коне. Грохна стария кон на земята и не стана повече, така си и угасна тъжен без да успее да се зарадва на своя син.
  След още няколко месеца същите тъмните мъже влязоха и този път главния от тях посочи коня, героя на нашата притча. Цялото тяло на златисто бялата кобилка изтръпна, тя знаеше какво означава това. Тогава коня се обърна към нея, погали я с глава сякаш и казваше: "Не прави грешката на моите родители, имай вяра и ме чакай...Аз ще се върна някой ден. И когато се върна искам да те намеря тук, а не сина ми да показва пустеещия път отвъд фермата".....
  Стария кон бавно си отиваше, но в погледа му имаше любов и смирение. До него стоеше една остаряла бяло златиста кобила и още няколко красиви млади коне всичките със звезда на челата, които бяха от неговото потомство
  Поуката за вас каква е?

На тръгване от Истанбул, тракийския Византион, римския Константинопол... част 2

Вляво от мене изникнаха крепостните стени на Цариград... Първом помислих, че е нещо като декор за филм, толкова величествено и запазено ми се видя. Но километрите се редяха, а крепостта продължваше да се извива къде по запазена, къде по-малко... но като цяло много величествена. За мене всичко това беше наистина изненада. Нямах и идея какво е останало от старата византийска столица, винаги съм си мислела, че всичко е унищожено вероятно правейки съпоставка с това, което е останало от Търновград. Няма и съмнение, че само Йерусалим е можел да съперничи по блясък на този град.

   Но там където Христос е останал извън сърцето, Мохаммед е влизъл без проблем...

  Летище Ататюрк е наистина нещо огромно съпоставяйки го с летищата в Букурещ и Кувейт. Но хаоса е пълен, сигурността твърде ниска за едно такова взривоопасно място. Компенасия за това беше разкошната храна в самолета :)

На тръгване от Истанбул, тракийския Византион, римския Константинопол...част 1

Тя сестрата на Веспасиан остана там в древния Константинопол пазейки своите тайни и тези на империята, която Флавиите управляваха успешно. Когато видях в енциклопедията, че той е роден на 17 ноември си помислих че поради наближаващия ден случилото се може би имаше връзка... Единствената му сестра Флавия е починала като дете. Каква е връзката с нея и тракийския Византион (Константинопол) незнам.

   Своята държавна служба Веспасиан императора започнал като военен трибун в Тракия.

   В късния следобяд на същия ден започнах да се приготвям за следващия полет. Указанията на турските авиолинии бяха в 17ч. че ще дойде кола да ни вземе. От групата "хартисали" от снощи бяхме останали аз и двама араби. Стана 17ч. но кола нямаше. Тогава мъжете ми предложиха да си вземем такси и да си поделим разходите (много мило от тяхна страна). Тръгвайки аз седнах отзад с по-възрастния, а по-младия който поназнайваше турски седна отпред до шофьора. Заприказвах се със съседа си. Оказа се, палестинец в Мароко, някаква "клечка" в сферата на образованието, който пътуваше за конференция в Рязан, Русия. Човекът беше пеше паника на паниката.... През цялото време ръчкаше шофьора викайки: "Сейди, шуф, шуф....." след което започваше да споменава Аллах и да реди дуа след дуа....Всичко това ставаше с голямо ръкомахане на ръце и възгласи от силни по-силни....Едва ли някога Аллах беше споменаван толкова пъти за толкова кратко време от един човек.....

Жената от Света София част 3

След закуската реших, че трябва да изляза. Денят щеше да бъде твърде дълъг ако трябваше да го прекарам само в хотела.

       Реших да опитам да изтегля парички от някой банкомат, без да се замислям, че там няма да ми пуснат информация за курса в евро или лева. Когато видях, че ми предлага да изтегля различни суми в турски лири си дадох сметка, че още съм някъде из облаците :)

       Вслушвайки се във вътрешното си гласче реших да изтегля петдесет лири и когато се обърнах за да видя каква посока да поема тя църквата-джамия блесна отново в цялата си светлина насреща ми сякаш искаше да ми каже: "Добро утро! Чаках те дълго време..."

       Влязох през входа, в ляво от който се намира каменни гробове. Изведнъж в лицето ми плисна вълна от мъка и сълзи и аз неочаквано за мен самата се разплаках изпълнена с мъка и печал отвътре без да съм наясно защо ми се случва това. Подпрях се на един надгробен паметник, а някъде под него сякаш едно 14 - 16 годишно дете ми изпращаше сигнали... Беше странно, не бях подготвена за такава среща, за такова "посрещане" сутринта. Тези емоции не бяха търсени, не бяха очаквани... дори самата среща с "нея" беше твърде странна...

        Разходката ми из храма вътре не беше дълга, чувствах се празна, не усещах нищо... нито възхита, нито радост, нито каквато и да е било друга емоция. Сърцето ми беше останало там отвън до каменните гробове.

         В следобедните часове както си седях на лаптопа изведнъж усетих силно желание да хапна нещо сладко, много сладко. Облякох се набързо и изкочих навън.

         От хотела различни улички водеха на различни посоки. Бях забравила къде сутринта мернах сладкарница, затова тръгнах слепешком. Продавачите от магазините ми предлага стоката си на руски език, явно си лечеше "славянската" ми жилка. В първата уличка нямаше сладкарница и се върнах обартно до хотела. Не исках да се отдалечавам много защото се страхувах да не се изгубя в тълпата. Противно на очакванията ми тук почти никой не знаеше английски...

         Тръгнах по друга уличка и пак нищо. Върнах се до хотела и избрах друга посока и пак обратно и пак наново...на четвъртия път я намерих. Лускозна сладкарница с големи витрини с най-различни вкусотии. Незнаех коя е баклавата на Кахраман :), но реших да се оставя на вътрешната си подсказка. Поръчах си две баклавички и мляко с ориз, което имаше заливка като на крем карамел. И когато седнах на масата до прозореца, църквата-джамия отново се показа в целия си блясък. Стъписах се... Тя ли ме повика тук или всичко бе случайност?

Жената от Света София част 2

 Когато кацнахме в Истанбул ми трябваха поне 20 минути за да изляза от самолета и това беше края. Полета до Кувейт беше затворен за мен. Паниката е нормално състояние в такъв момент. Слава богу познанияа ми на английски бяха достатъчни за да разбера, че тъй като закъснението не е по моя вина турските авиолинии ми осигуряват хотел и храна до следващия полет на другия ден вечерта. Идеята да остана в Истанбул си беше плашеща на фона на това, че не познавах никого тук и нямах никакви турски лири.

Пътя до хотела беше скучен и дълъг до момента, в който видях нея голямата Констнтинополска църква/Цариградската джамия на Света София... Първия ни взаимен поглед с нея специален, магически. Усещах, че има много да ми казва, но времето за това трябваше да дойде. Не беше усещане за нещо видяно преди, по-скоро за място което е трябвало да видя за да получа своето послание. Бях изпратена на среща с някого, за когото нищо не знаех.

     Хотел "Гранд Вашингтон" беше далеч от това, което подсказваше името му, но вътре беше чистичко и уютно. Бързах да усетя допира на възглавничката уморена от напрежението през последните часове

Source

     На другия ден още в 5.25 мюезина от съседната джамия ме събуди приканвайки ме за първата сутрешна молитва. Чувах ясно думите на имама и като ехо чувах гласовете и на другите имами от джамиите наоколо. Беше хубаво като усещане, но твърде раничко за мен :)

      

Жената от Света София част 1

 Само преди няколко дни нямах и представа какви преживявания ме очакват в началото на ноември. Живота ми си течеше в обичайната рутина: дом, работа, семейство....

Поканата за пътуване до Кувейт дойде неочаквано. От една страна имах нужда от разнообразие, но от друга летенето със самолет си е винаги плашещо, особено с оглед на последните събития... По-късно разбрах, че в деня в който съм летяла е имало две самолетни катастрофи...

      Самолетният билет беше Букурещ - Истанбул, смяна и след това Истанбул - Кувейт. Разликата между двата полета беше около час и половина, твърде достатъчна за успешно прикачване от един полет на друг.

Проблемите започнаха още на летището в Букурещ. Полета закъсня твърде много почти 30 минути. Когато влязох в самолета се оказа, че местенцето ми е на последния ред, последното "столче" до прозореца. Всичко сякаш още от начало си беше предопределено.